Автобиография
Когато се наломя на мотика,
пия, псувам, пея, викам,
размахвам нож, хвърчат шишета
- България на три морета!
Гаджета, дори и мили,
зъбят ми се - крокодили
- Идиот, педал, свиня, простак.
А бабите ме смятат за юнак!
Бродя сам по планините,
спя в пещери, и под звездите.
Сънувам все че съм комита
в Македония и покрайнините.
Може да съм грубиян,
може да съм гипс пиян,
България обичам на света,
За нея съм готов и да умра!
Иван Митев
Македония
Полунощ минава в звездна синева.
Заспива Балканът в нощна хладина.
Заглъхват щурците, догаря жарта.
Виното разпалва огъня в кръвта.
Някой се провикна - екана песента.
Полетяхме с нея в други времена.
През поля, балкани - в долната земя.
Пеем песните за Македония.
Македонийо - свещено име.
Ти - бунтовна българска земя.
Зло, което няма да простиме.
Люта рана в нашите сърца.
Иван Митев
О, Пирине!
На новите борци за
българщината в Македония
Връх Каменица се чернее,
оглежда се в Егея бистър.
А Вихрен мраморен белее
към Шар, Галичица, Пелистер.
О, Пирине, долища страшни
си спомнят грохот на сражения.
А върховете ти прекрасни
пленяват нови поколения.
О, Пирине, юнаци нови
зоват те във далечината,
разкъсват тежките окови.
Вдъхни им вяра във борбата!
Иван Митев
От Осогово
Синее се Балканът славен,
отвъд Мизийска равнина.
А зад Пелистера потаен
синеят чудни езера.
Тъмнее се могъща Рила,
Пирин с венец от върхове,
а зад Предела като свила
Родопа с тъмни лесове.
А Шар ги гледа от мъглата,
изправил остра си снага.
Якупица до небесата
белее шеметна скала.
Балканът пей хайдушка песен
за подвига на Левски, Ботев,
от юг се носи глас унесен,
припява песните за Гоце.
О, Руен, родните балкани
зоват се в твойто полезрение.
Оброк с надежди лелеяни
за свобода и единение!
Иван Митев
България не е победена
Когато Одрин падна
след битка безпощадна,
под "Шуми Марица",
литна като птица
легенда за юнаци,
японци и прусаци
на размирните Балкани.
А що за великани?
Чеда на селския народ,
калени във суров живот,
овчари по балкани,
орачи с рало лани,
но след това със меч,
подложихте на сеч
тираните - безбожници,
съюзници - разбойници.
Снимки стари проговарят,
лица незлобни оживяват.
Настъпвам с вас по планини,
прегръщам Охридски вълни.
Почивам си след тежки боеве
на брега на Мраморно море.
Посреща ме тълпа опиянена
в Родината освободена!
Но някому това навреди.
Бесняха алчните съседи,
но слаби бяха срещу нас!
Велики сили в тоя час
решиха да сразят Лева Балкански.
Но звяр ранен се бори великански!
Отблъсквахме при Черна с устрем див
потопа на света несправедлив!
България не беше победена
в неравен бой за правдата свещена!
И днес я няма. Но завета
на нашите деди помнете!
Не за богатства чужди мряха,
а за всяка родна стряха
от Охрида до Черното море.
Бъдете вий достойни синове!
Иван Митев
Кавалерист
на моя дядо Иван Радев Коцев
На фотографията бледа -
пред родна стряха млад боец.
Със Аспарухов взор ни гледа,
възседнал буйния жребец.
Със всепобедна униформа
ти Цариград ли угрози?
Или из Добруджа просторна
пълчища подли порази?
Или при Дойран ти обърна
във бягство мерзки пришълци?
Не, ти завари с лик посърнал
Отечество, и бежанци.
Безсилна ярост, гняв в сърцето,
стоманен блясък във очите,
насочил сабя към небето,
готов да посече вразите.
Уви, във родните полета
празнуват подли псета Ньой.
Аз чувствам твоята несрета.
Кълна се - твоят гняв е мой!
Заклевам се, със преклонение,
след теб да бъда най-достойния
в борбата за обединение
на Мизия, Тракия и Македония.
Иван Митев
Петдесет и двамата
Боили петдесет и двама,
единни в неравна борба,
препречихте пътя към храма
на скверна изменна ръка.
Титани на своята вяра,
чиготи на чест, име, род,
обречени с клетва прастара
на Тангра и своя народ.
В окови, с лице към дръвника,
посрещнахте гордо смъртта
и "Слава на Тангра" извикахте.
Не хора, а Свръхсъщества!
Че Тангра - това е Небето,
Земята, живот, светлина,
и огън, трептящ във сърцето,
и мълния, зов за борба!
Безбожен и дързък тиранът
и вашия род покоси.
Не с вяра, а с кървава рана
страната ни горда покри.
След робства, тегла и неволи
проклятие тегне до днес.
Народът ни пак е в окови,
без вяра, и гордост, и чест.
О, Тангра, велики, прости ни!
Ний спомнихме твойте чеда.
Кръвта им е в нашите жили,
бушува, зове за борба!
Песен за Царевия брод
Белеят зъбери, чукари,
над тях - лазурен небосвод.
Ждрела и бездни, и върхари.
Зад тях е нейде Цариброд.
Теб сърбин взе те вероломно,
постави еничарска клика,
и името смени с лъжовно -
да скрий история велика.
Но разпенената Нишава
си спомня плясък на копита.
През царевия брод минава
Цар Български със свойта свита.
Той мълчаливо отминава
със многобройната си рат
и поглед орлов той отправя
далеч - към крайния Белград.
И тая песен ромонлива
отеква в близки върхове.
Ечи историята жива
от векове за векове!
Иван Митев
Босилеград
На българите от Западните покрайнини
Във белоснежна си премяна
безмълвен, горд стърчи Дукат,
а Драговищица смълчана
тече под синкав полумрак.
Със скромно и приветно име
спотайва се там малък град.
За него трепетно мълвиме.
Това си ти - Босилеград.
Ти бе без слава и герои
в неплодородна планина,
но в тежък час чедата твои
превърнаха те в твърдина.
Във дни с надежда и неволя,
под сянката на чужд хомот,
България е нашта воля
и наша жажда за живот.
Съзираме далечината -
синеят родни планини,
а долу се черней браздата,
която още ни дели.
Проклета да е таз раздяла
зачерни родната земя,
но тя в сърцата ни е цяла,
ний - българи във вечността.
Иван Митев
Новите апостоли
Те не се стремят към слава
и не знаят що е власт.
Българщината корава
бранят до последен час!
Те в пределите свободни
със горещото си слово
будят силите народни,
плашат Сен-Клеровци нови.
Те зад границите ньойски,,
пред натрапници проклети,
бранят своя род геройски,
да са българи навеки!
Те презират суетата
и живеят най-честити -
със България в сърцата,
със Завета на дедите!
Българийо, със тях си жива
и нивга не си победена.
Със тях ще бъдеш пак щастлива,
могъща и обединена!
Иван Митев
Когато се наломя на мотика,
пия, псувам, пея, викам,
размахвам нож, хвърчат шишета
- България на три морета!
Гаджета, дори и мили,
зъбят ми се - крокодили
- Идиот, педал, свиня, простак.
А бабите ме смятат за юнак!
Бродя сам по планините,
спя в пещери, и под звездите.
Сънувам все че съм комита
в Македония и покрайнините.
Може да съм грубиян,
може да съм гипс пиян,
България обичам на света,
За нея съм готов и да умра!
Иван Митев
Македония
Полунощ минава в звездна синева.
Заспива Балканът в нощна хладина.
Заглъхват щурците, догаря жарта.
Виното разпалва огъня в кръвта.
Някой се провикна - екана песента.
Полетяхме с нея в други времена.
През поля, балкани - в долната земя.
Пеем песните за Македония.
Македонийо - свещено име.
Ти - бунтовна българска земя.
Зло, което няма да простиме.
Люта рана в нашите сърца.
Иван Митев
О, Пирине!
На новите борци за
българщината в Македония
Връх Каменица се чернее,
оглежда се в Егея бистър.
А Вихрен мраморен белее
към Шар, Галичица, Пелистер.
О, Пирине, долища страшни
си спомнят грохот на сражения.
А върховете ти прекрасни
пленяват нови поколения.
О, Пирине, юнаци нови
зоват те във далечината,
разкъсват тежките окови.
Вдъхни им вяра във борбата!
Иван Митев
От Осогово
Синее се Балканът славен,
отвъд Мизийска равнина.
А зад Пелистера потаен
синеят чудни езера.
Тъмнее се могъща Рила,
Пирин с венец от върхове,
а зад Предела като свила
Родопа с тъмни лесове.
А Шар ги гледа от мъглата,
изправил остра си снага.
Якупица до небесата
белее шеметна скала.
Балканът пей хайдушка песен
за подвига на Левски, Ботев,
от юг се носи глас унесен,
припява песните за Гоце.
О, Руен, родните балкани
зоват се в твойто полезрение.
Оброк с надежди лелеяни
за свобода и единение!
Иван Митев
България не е победена
Когато Одрин падна
след битка безпощадна,
под "Шуми Марица",
литна като птица
легенда за юнаци,
японци и прусаци
на размирните Балкани.
А що за великани?
Чеда на селския народ,
калени във суров живот,
овчари по балкани,
орачи с рало лани,
но след това със меч,
подложихте на сеч
тираните - безбожници,
съюзници - разбойници.
Снимки стари проговарят,
лица незлобни оживяват.
Настъпвам с вас по планини,
прегръщам Охридски вълни.
Почивам си след тежки боеве
на брега на Мраморно море.
Посреща ме тълпа опиянена
в Родината освободена!
Но някому това навреди.
Бесняха алчните съседи,
но слаби бяха срещу нас!
Велики сили в тоя час
решиха да сразят Лева Балкански.
Но звяр ранен се бори великански!
Отблъсквахме при Черна с устрем див
потопа на света несправедлив!
България не беше победена
в неравен бой за правдата свещена!
И днес я няма. Но завета
на нашите деди помнете!
Не за богатства чужди мряха,
а за всяка родна стряха
от Охрида до Черното море.
Бъдете вий достойни синове!
Иван Митев
Кавалерист
на моя дядо Иван Радев Коцев
На фотографията бледа -
пред родна стряха млад боец.
Със Аспарухов взор ни гледа,
възседнал буйния жребец.
Със всепобедна униформа
ти Цариград ли угрози?
Или из Добруджа просторна
пълчища подли порази?
Или при Дойран ти обърна
във бягство мерзки пришълци?
Не, ти завари с лик посърнал
Отечество, и бежанци.
Безсилна ярост, гняв в сърцето,
стоманен блясък във очите,
насочил сабя към небето,
готов да посече вразите.
Уви, във родните полета
празнуват подли псета Ньой.
Аз чувствам твоята несрета.
Кълна се - твоят гняв е мой!
Заклевам се, със преклонение,
след теб да бъда най-достойния
в борбата за обединение
на Мизия, Тракия и Македония.
Иван Митев
Петдесет и двамата
Боили петдесет и двама,
единни в неравна борба,
препречихте пътя към храма
на скверна изменна ръка.
Титани на своята вяра,
чиготи на чест, име, род,
обречени с клетва прастара
на Тангра и своя народ.
В окови, с лице към дръвника,
посрещнахте гордо смъртта
и "Слава на Тангра" извикахте.
Не хора, а Свръхсъщества!
Че Тангра - това е Небето,
Земята, живот, светлина,
и огън, трептящ във сърцето,
и мълния, зов за борба!
Безбожен и дързък тиранът
и вашия род покоси.
Не с вяра, а с кървава рана
страната ни горда покри.
След робства, тегла и неволи
проклятие тегне до днес.
Народът ни пак е в окови,
без вяра, и гордост, и чест.
О, Тангра, велики, прости ни!
Ний спомнихме твойте чеда.
Кръвта им е в нашите жили,
бушува, зове за борба!
Песен за Царевия брод
Белеят зъбери, чукари,
над тях - лазурен небосвод.
Ждрела и бездни, и върхари.
Зад тях е нейде Цариброд.
Теб сърбин взе те вероломно,
постави еничарска клика,
и името смени с лъжовно -
да скрий история велика.
Но разпенената Нишава
си спомня плясък на копита.
През царевия брод минава
Цар Български със свойта свита.
Той мълчаливо отминава
със многобройната си рат
и поглед орлов той отправя
далеч - към крайния Белград.
И тая песен ромонлива
отеква в близки върхове.
Ечи историята жива
от векове за векове!
Иван Митев
Босилеград
На българите от Западните покрайнини
Във белоснежна си премяна
безмълвен, горд стърчи Дукат,
а Драговищица смълчана
тече под синкав полумрак.
Със скромно и приветно име
спотайва се там малък град.
За него трепетно мълвиме.
Това си ти - Босилеград.
Ти бе без слава и герои
в неплодородна планина,
но в тежък час чедата твои
превърнаха те в твърдина.
Във дни с надежда и неволя,
под сянката на чужд хомот,
България е нашта воля
и наша жажда за живот.
Съзираме далечината -
синеят родни планини,
а долу се черней браздата,
която още ни дели.
Проклета да е таз раздяла
зачерни родната земя,
но тя в сърцата ни е цяла,
ний - българи във вечността.
Иван Митев
Новите апостоли
Те не се стремят към слава
и не знаят що е власт.
Българщината корава
бранят до последен час!
Те в пределите свободни
със горещото си слово
будят силите народни,
плашат Сен-Клеровци нови.
Те зад границите ньойски,,
пред натрапници проклети,
бранят своя род геройски,
да са българи навеки!
Те презират суетата
и живеят най-честити -
със България в сърцата,
със Завета на дедите!
Българийо, със тях си жива
и нивга не си победена.
Със тях ще бъдеш пак щастлива,
могъща и обединена!
Иван Митев
Няма коментари:
Публикуване на коментар